Сълзи се стичаха по бузите й.
— Не мога да го загубя. Моля ви, помогнете ми!
Жената, която се беше засмяла толкова самодоволно само преди няколко минути, сега ридаеше неутешимо.
Притеснен, станах от мястото си.
— Какво загубихте?
— Моят малък син плик. Той беше тук. Абсолютно съм сигурен.
Стюардесата помоли пътниците наблизо да огледат етажа.
Сюзън помогна на Линда да седне.
Докато Линда се навеждаше напред, изпод тениската й се изплъзна малка метална висулка.
Аз го вдигнах.
Вътре във висулката имаше снимка на малко момиченце.
—Това ли е вашата внучка? — попитах.
Линда погледна снимката и се разплака още повече.
—Това е дъщеря ми. Казваше се Емили.
Не разбирах защо говори за нея в минало време.
— На колко години е тя сега?
Линда затвори очи.
—Тя беше на осемнадесет, когато почина.
В самолета цари необичайна тишина.
Усетих как сърцето ми се свива.
Линда се бореше да продължи:
— Преди петнадесет години тя претърпя автомобилна катастрофа. Отгледах я напълно сама. Съпругът ми ни напусна, когато Емили беше само на две години. Тя беше целият ми свят.
Тя нежно погали висулката с пръсти.
—След смъртта на дъщеря ми никога повече не станах същият. Спрях да се грижа за себе си. Започнах да ям постоянно. Понякога дори не можех да стана от леглото по цял ден.
Сюзън мълчаливо държеше ръката си.
—Но защо летите до Лос Анджелис? — Попитах.
Линда си пое дълбоко въздух.
—Защото има някой, който ме чака. Мъж, когото не съм срещала досега.
Бях изненадан.
Тя продължи:
—След смъртта на Емили научих, че се е регистрирала като донор на органи месеци преди инцидента. Благодарение на нея една млада жена получи втори шанс за живот.
Линда отново избухна в сълзи.
—Тази жена вече е на тридесет и четири години. Казва се Рейчъл. Дълги години отказвах да се срещна с нея. Не можех да се примиря с факта, че дъщеря ми вече я няма, а някой друг продължи да живее благодарение на нея.
Усетих собствените си очи, пълни със сълзи.
—И сега реши да се срещнеш с нея?
Линда кимна.
— Преди два месеца Рейчъл ми написа писмо. Тя каза, че има дете. Момиче. И че е кръстила дъщеря си Емили — на дъщеря ми.
Тя притисна ръка към гърдите си.
—Утре ще взема това бебе в ръцете си за първи път.
Не можех да кажа и дума повече.
Но тогава Линда каза нещо, което ме трогна още повече.
— Знаете ли, през последните петнадесет години почти не съм ходил никъде. Срамувах се да се показвам пред хората. Срамувах се от тялото си, външния си вид, състоянието си. Всеки път, когато някой ме погледнеше, имах чувството, че ме съдят.
Тя сведе очи.
—Днес едва се побирах на седалка в самолет. Краката ми са подути и ме болят, когато седя дълго време. Знам, че се държах ужасно. Но когато ме помоли да си махна крака, го приех като поредната обида.
Линда ме погледна.
—I беше свикнал да бъде първият, който се държи грубо с хората, за да нямат време да ме наранят.
Спомних си първите месеци след смъртта на съпруга ми.
Спомних си как се заключвах вкъщи, отказвах да приемам гости и понякога дори не отговарях на телефонни обаждания.
Познавах добре тази болка.
Но това не означаваше, че поведението на Линда е приемливо.
— Линда, много съжалявам за дъщеря ти, — казах тихо. — Но също така трябва да разбереш, че болката ти не ти дава право да малтретираш други хора.
Тя кимна.
— Знам. И се извинявам.
Точно в този момент стюардесата се върна.
Тя държеше в ръката си малък син плик.
— Намерих го. Падна под стола и се подхлъзна в редицата зад теб.
Линда взе плика с две ръце.
Извадила е стара снимка и малко листче от нея.
На снимката Емили се усмихна, докато прегръщаше майка си.
А на листчето бяха написани следните думи с почерка на дъщеря й:
«Мамо, ако един ден не съм около теб, обещай, че ще продължиш да живееш, да се смееш и да намираш нови приятели. Винаги ще бъда с теб».
Линда плачеше, сякаш цялата болка, която бе пазила в сърцето си в продължение на петнадесет години, най-накрая излезе наяве.
Сложих ръка на рамото й.
— Дъщеря ви беше много мъдро момиче.
Тя се усмихна през сълзи.
— Да. Тя беше много по-добра от мен.
Отворих портмонето си, извадих хартиена кърпичка и й я подадох.
После вдигна розовия си чорап.
—Купих го за внучката си, — казах. — Но сега искам да ви го дам.
Линда ме погледна изненадано.
— Защо?
—За да ви напомня, че понякога дори най-неудобният и срамен момент може да бъде началото на ново приятелство.
Тя се засмя.
За първи път смехът й не беше подигравателен.
Беше искрен.
Час по-късно самолетът ни кацна.
Когато пътниците започнаха да слизат, Линда бавно се приближи до мен.
— Мери, мога ли да те попитам нещо?
— Със сигурност.
—Ще дойдеш ли с мен? Рейчъл ме чака на летището. Толкова съм уплашена. Не знам какво да й кажа.
Съгласих се без колебание.
Млада жена стоеше в залата за пристигащи на летището с малко момиченце на ръце.
Тя държеше знак.