Казвам се Емили. Аз съм на 19 години.
Баща ми Робърт е на 54 години, а майка ми Маргарет е —51.
Винаги съм бил много близък с баща ми. От детството ме защитаваше, помагаше ми да си пиша домашните и ме водеше на разходки всяка неделя.
Но през последните няколко месеца поведението му започна да ме тревожи.
Той често ме гледаше дълго време. Всеки път, когато забелязвах погледа му, той се усмихваше и казваше:
—Ти израсна като толкова красиво момиче.
В началото не отдавах голямо значение на това.
Но един ден баща ми неочаквано ми зададе странен въпрос.
— Емили, ако те целуна веднъж, ще ми се ядосаш ли?
Аз се засмях.
— Татко, какъв е странният въпрос? Целуваш ме по бузата през цялото време!
Изражението му стана сериозно.
— Говоря за нещо друго.
В този момент майка ми влезе в кухнята.
Бащата моментално замлъкна.
Не разбрах какво има предвид.
Следващата седмица ни покани да отидем заедно в гората.
—Само ти и аз, — той каза. — Искам да прекарам няколко часа насаме с теб.
Мама чу разговора ни.
— Робърт, защо в гората?
Бащата се усмихна неловко.
— Защото никой няма да ни притеснява там.
Мама не отговори.
Но лицето й пребледня.
Още тогава имах чувството, че нещо не е наред.
И въпреки това се съгласих.
В неделя сутринта потеглихме.
В колата баща ми беше необичайно мълчалив.
Понякога ме поглеждаше, но после бързо поглеждаше назад към пътя.
Около четиридесет минути по-късно стигнахме до гората.
Отначало вървяхме по една редовна пътека.
Но тогава баща ми предложи да отидем по-навътре в гората.
—Има едно красиво място, което искам да ви покажа.
— Татко, тук едва ли има някой.
—Ето защо те доведох тук.
Все повече се притеснявах.
Няколко минути по-късно се приближихме до стара дървена пейка.
Татко спря.
Огледах се.
После се обърна към мен.
Изведнъж ме хвана за ръката.
— Най-накрая сме сами.
Погледнах го изненадано.
— Какво става?
Гледаше ме право в очите.
— Емили, ела тук. Нека те целуна.
инстинктивно се отдръпнах.
— Татко, защо го казваш?
Той направи крачка към мен.
—Защото чакам този момент от много дълго време.
Усетих как сърцето ми започва да бие все по-бързо и по-бързо.
—Какво се опитваш да ми кажеш?
Баща ми сложи ръка на рамото ми.
— Не се страхувайте. Няма да те нараня.
Веднага му отблъснах ръката.
— Татко, моля те, не се приближавай.
Изражението му се промени.
— Емили, не ме разбра.
— ОБЯСНЕТЕ ТОГАВА!
Погледна към старата пейка.
—Първо искам да направиш нещо за мен.
— Какво?
— Затвори очи.
Замръзнах.
— Защо?
— Повярвай ми. Само за няколко секунди.
— НЕ!
Бащата въздъхна тежко.
— Чакам този ден от деветнадесет години.
В този момент си спомних всичките му странни думи.
«Ти израсна като толкова красиво момиче».
«Ако те целуна, щеше ли да се ядосаш?»
«Никой няма да ни притеснява там».
Започнах бавно да се отдръпвам.
— Искам да се прибера вкъщи.
Бащата пъхнал ръка в джоба си и извадил малка кадифена кутия.
— Емили, моля. Виж първо това.
нервно попитах:
— Какво има вътре?
Не отговори.
Вместо това той каза:
—Майка ти никога не трябва да знае, че те доведох тук.
Точно в този момент телефонът ми иззвъня.
Беше мама.
Отговорих веднага.
— мамо?
Гласът й звучеше възбудено.
— Емили, къде си?
— В гората.
—Баща ти водеше ли те към стара дървена пейка?
Замръзнах.
— Да… но откъде знаеш за тази пейка?
Мама мълча няколко секунди.
Тогава тя прошепна:
— Емили, ако баща ти иска да те целуне, моля те, не му позволявай да го направи, докато не стигна.
Едвам дишах.
— МАМО, КАКВО СТАВА ТУК?!
Тя отговори:
—Точно от какво се страхувах от деветнадесет години.
Връзката внезапно се развали.
Погледнах баща си.
—Какво криехте и двамата от мен?
Баща ми седна на пейката.
Очите му се напълниха със сълзи.
— Емили, седни. Време е да разберем цялата истина.
Татко отвори кадифената кутия.
Вътре имаше златен пръстен.
Гледах го с ужас.
— Татко… какво е това?
Взе пръстена.
—Принадлежеше на жена, която много обичах.
Струваше ми се, че земята изчезва изпод краката ми.
—Коя беше тя?
Бащата дълго мълчал.
— Майка ти.
Погледнах го объркано.
— Но мама е жива.
—Говоря за родната ти майка, Емили.
вцепенен съм.
— Какво…?
Бащата сведе глава.
—Не Маргарет те е родила. Жена на име Катрин те е родила.
Не можех да повярвам на ушите си.
Той продължи:
— Катрин беше първата ми съпруга. Бяхме много млади. Тя почина няколко дни след като ти се роди.
Аз плаках.
— Тогава защо никога не ми каза за това?
—Защото Маргарет те е отгледала от два месеца. Обичаше те, сякаш си нейна собствена дъщеря.
Седнах на пейката.
Баща продължи:
—Преди смъртта си Катрин имаше едно последно желание. Искаше да те доведа тук, когато беше на деветнадесет години.
—Защо тук?
Бащата посочил горска поляна.