Почти повърнах в самолета, когато една много затлъстяла жена, седнала зад мен, сложи мръсния си, миризлив бос крак точно на подлакътника ми. Когато я помолих да махне крака си, тя се засмя и каза: «Краката ми се нуждаят от въздух. Не харесвайте — промяна на друго място!» Досега не съм виждал такова безсрамие. Реших да й дам урок и скоро целият самолет й се присмиваше. Но когато разбрах коя всъщност е тази жена и къде лети, съжалих, че дори съм го направил…
Казвам се Мери. Аз съм на 63 години, майка на две деца и баба на трима внуци.
Онзи ден летях от Чикаго за Лос Анджелис, за да посетя дъщеря си. Това беше първото ми дълго пътуване сам след смъртта на съпруга ми.
Бяхме във въздуха четири часа, когато изведнъж усетих нещо топло и влажно близо до лакътя.
Погледнах надолу и замръзнах.
Пет голи пръста лежаха напълно спокойно на подлакътника ми.
Отначало си помислих, че ми се струва.
Но после усетих ужасна миризма.
Обърнах се.
Зад мен седеше изключително пълничка жена на около петдесет и пет. Огромният й корем почти напълно изпълваше стола, краката й бяха широко раздалечени, а късата розова тениска едва покриваше тялото й.
Тя държеше в ръката си голяма торба с чипс. На пода лежаха празни пакети, салфетки и остатъци от храна.
Жената, която се казваше Линда, слушаше музика със слушалки и постоянно дъвчеше нещо.
—Извинете, бихте ли свалили крака си от подлакътника ми? — попитах учтиво.
Извадила е една слушалка.
—Кракът ми дори не те докосва.
— Но тя лежи на подлакътника ми.
—Краката ми се нуждаят от въздух.
— След това ги оставете да дишат близо до собствения ви стол.
Тя се ухили подигравателно.
—Това е самолет, госпожо. Тук имаме общо пространство.
После тя погледна другата ми ръка.
— Използвайте втория подлакътник и ме оставете на мира.
Гледах я с недоверие.
Линда се усмихна, сложи отново слушалките си и предизвикателно раздвижи пръстите на краката си.
Десет минути по-късно кракът й все още беше на същото място.
Когато самолетът се натъкна на незначителна турбуленция, мръсните й пръсти докоснаха ръкава на блузата ми.
Обърнах се отново.
— Умолявам те за последен път. Махни си крака!
Тя въздъхна тежко.
—Lady, това е просто крак. Звучиш сякаш съм го сложил точно в чинията ти за вечеря.
Сюзън, жена на около шейсет години, седнала до мен, трепна от отвращение.
—Това вече е невероятна наглост.
Линда се засмя силно.
— Успокой се и двамата. На твоята възраст не трябва да си нервен за всяко малко нещо.
В този момент реших, че няма смисъл да продължавам спора.
— Добре, — Казах спокойно.
Тя се усмихна самодоволно, уверена, че е победила.
Двадесет минути по-късно Линда заспа.
Босият й крак все още беше само на няколко сантиметра от лакътя ми.
Гледах този крак дълго време.
И тогава ми дойде на ум една идея.
Наведох се към Сюзън.
— Ще ми помогнеш ли? Ако се събуди, разсейте я за малко.
— Какво ще правиш?
прошепнах плана си в ухото й.
Очите на Сюзън се отвориха широко. След това тя покри устата си с ръка, за да не се смее.
— Мери, наистина ли ще направиш това? Невероятна си!
Усмихнах се.
След по-малко от минута всичко беше готово.
Около четиридесет минути по-късно Линда се събуди, посегна към него и се изправи, за да отиде до тоалетната.
Тя успя да направи само три крачки, когато мъжът, седнал от другата страна на пътеката, я погледна и се засмя силно.
После друг пътник се засмя.
После още няколко човека.
Дори стюардесата спря изненадана.
Линда се огледа ядосано.
—Какво е толкова смешно в това?!
Никой не отговори.
Тя погледна надолу.
Лицето й моментално почервеня като домат.
После тя рязко се обърна към мен и изкрещя:
— КАКВО МИ НАПРАВИ?!
Но точно в този момент се случи нещо, което внезапно накара смеха на целия самолет да утихне…
Седях тихо на мястото си и наблюдавах Линда.
На левия й крак имаше ярко розов бебешки чорап, който извадих от чантата си. Прикрепих малка хартиена бележка към чорапа.
«Този крак се изгуби. Молим ви да я върнете на мястото й като домакиня».
Купих този чорап за тригодишната си внучка. Носеше две огромни забавни заешки уши, които висяха на всяка стъпка, която Линда правеше.
Сюзън едва сдържаше смеха си.
Линда откъсна чорапа си от ярост.
—Нямаше право да ме докосваш!
—Имахте ли право да поставите мръсния си крак върху подлакътника ми? — Попитах.
Няколко пътници аплодираха.
Мислех, че това е краят на цялата история.
Но изведнъж Линда сграбчи облегалката на един от столовете.
Изражението на лицето й се промени.
Тя вече не беше ядосана.
Изглеждаше уплашена.
—Къде ми е чантата? — попита тя с треперещ глас.
—Под стола си — отвърна Сюзън.
Линда се наведе трудно, взе малката си черна чанта и започна трескаво да търси нещо в нея.
Ръцете й трепереха.
—Къде е… Боже мой, къде е…?
Към нея се приближи стюардеса.
— Госпожо, всичко наред ли е?
Линда не отговори.